call us icon
rastashki.laws@gmail.com
0878 103 330

Придобивна давност на имот – какво трябва да знаем

Приложимост на презумпцията на чл. 69 от зс при дялова съсобственост

Въведение в приложимост на презумпцията на чл. 69

Поради ускорените темпове, с които се развива обществото в наши дни, неизменна част от всекидневието на гражданите се оказва документалното обосноваване на разнообразните субективни права. Често обаче, това е непосилно за правните субекти, поради обективни факти от действителността. Съобразявайки се с това, както и с юридическото значение на продължителното владение, законодателят е създал придобивната давност, като оригинерен способ за придобиване на право на собственост.

В усложнения съвременен граждански оборот, все повече носители на субективни права са принудени да прибягват до снабдяване с констативен нотариален акт въз основа на извършена обстоятелствена проверка от нотариус [1]. Както знаем, това процесно действие се извършва на плоскостта на фактическото състояние владение, установено в разпоредбите на Закона за собствеността [2]. От практическа гледна точка, при издаване и оспорване на констативни нотариални актове, създадени на основата на обстоятелствени проверки, възникват трудности с разпределението на доказателствената тежест при доказването на факта на владение.

Правна характеристика на владението

За да изследваме пълно проблематиката на този юридически институт, следва да разгледаме неговата дефиниция и съставни елементи през призмата на правната доктрина [3]. Бидейки фактическо състояние, владението притежава своя обективен израз в действителността и съответно оставя външно изразени следи в миналото. Това предпоставя възможност за събиране на доказателства, носители на тези следи, съдържащи се в доказателствените средства на съответния процес.

Обективния елемент на владението, наречен “Corpus possessionis” се изразява като фактическа власт върху вещта. Благодарение на външната му проява, той обикновено не създава практически проблеми свързани с доказването, тъй като при извършване на обстоятелствената проверка, нотариусът е задължен да разпита свидетели, чиито показания служат като доказателствена основа относно факта на владението и се обективират в завършващия процесното действие акт. “Animus Posidendi”, в правната доктрина се възприема, като втория необходим елемент за възникване на владението, а именно намерението да се владее вещта като своя.

Поради субективния си характер и практическата сложност при доказване на вътрешни психични преживявания на лицето, в аспекта на неговото владелческо намерение, законодателят е създал оборимата презумпция на чл. 69 от действащия Закон за собствеността. Точния текст на правната норма гласи „Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.“ На тази плоскост различаваме и юридическия факт на държането, който се сътой само от обективния елемент – властта върху вещта, а субективно държателят знае, че упражнява тази власт, не за себе си, а за друго лице.

Усложнения при владение на съсобствен имот

Трудности възникват най-вече при сблъсъка на институтите придобивна давност и съсобственост [4]. Съсобствеността е правен режим, датиращ още от древен Рим. Правната наука я дефинира, като право на собственост върху вещ, принадлежащо на две или повече лица. За целта на настоящия труд, ще разгледаме съсобствеността нормирана в разпоредбите на Закона за собствеността в светлината на правните усложнения, които възникват при доказване на субективния елемент на владението.

Ако владелецът е трето лице, чуждо на съсобствеността, непритежаващо свои идеални части, ще сме изправени пред хипотезата на обкиновен вариант на владение, без значение, че вещта, обект на фактическа власт е притежание на няколко съсобственици. В този случай, оборимата презумпция на чл. 69 от ЗС, ще е приложима на общо основание и доказателствената тежест, ще лежи на плещите на съсобствениците.

Истинските усложнения настъпват, когато самия владелец притежава идеална част в съсобствения имот. При доказването на  това фактическо състояние, възниква въпроса за правното качество на лицето, спрямо дяловете на останалите съсобственици и най-вече дали, той се явява техен владелец или само държател, като държи идеалните им части за самите тях? Би ли имала приложение презумпцията на чл. 69 от ЗС и ще се предполага ли „animus posidendi” относно идеалните части на останалите съсобственици? Разрешението на тези въпроси е различно, взависимост от това дали основанието за възникване на съсобствеността е юридически факт различен от наследяването и предполага ли той съвладение.

Поради противоречива съдебна практика по приложението на презумпцията на чл. 69 от ЗС в горепосочените хипотези, Общото събрание на гражданската колегия на Върховния Касационен съд е издало тълкувателно решение №1/06.08.2012 г., разрешавайки посочения проблем при съсобственост възникнала на основание различно от наследяването. Анализирайки мотивите на изложеното решение достигаме до следните изводи. За да уеднакви съдебната практика и да дефинира по-точно разрешението на поставените въпроси, ВКС дава подробно обяснение на правния институт съвладение.

Съвладението представлява владение със своите два елемента, като фактическата власт се упражнява едновременно от две или повече лица, които държат вещта заедно като своя. От тук следва извода, че субективния елемент “Animus Posidendi” се явява в различна светлина, като в случая представлява намерение да се държи веща като своя обща, заедно с останалите владелци. Тази модификация във субективния елемент на владението изключва възможността, той да приодбие идеалните части на останалите собственици, тъй като той е наясно с техния „animus” и не държи вещта единствено като своя собствена. В смисъла на изложените съждения, за да установим дали е приложима горепосочената презумпция, ВКС ни връща в началния момент на владението, а именно юридическото основание, на което е възникнало то. Като съобразим това извеждаме две хипотези. Когато владението на съсобственика върху чужда идеална част е започнало на правно основание, което изключва съвладението, презумпцията на чл. 69 ЗС би била приложима и за да може да се позове на придобивна давност спрямо дяловете на останалите съсобственици, владелеца следва единствено да докаже владението си в сроковете по чл. 79 от ЗС [5]. Ако обаче правното основание въз основа на което е възникнала фактическата власт показва съвладение, то презумпцията следва да се счита за оборена. В тази втора хипотеза, владелецът, който иска да докаже, че неговия „animus” не е модифициран, а именно „държане на вещта като своя обща, заедно с останалите владелци“, а представлява „държане на вещта като своя собствена“, трябва да изложи доводи в насока преобръщане на владението „interversio possessionis”, тоест да докаже че е променил намерението си. Както вече споменахме, това би могло да стане, единствено чрез външно обективирани действия, доведени до знанието на останалите съсобственици [6]. Практически пример за такива дейстивя биха били, недопускането на съсобствениците до вещта, заявяването, че вещта е изключителна собственост на владелеца и др. Действията за преобръщане на владението следва да бъдат доведени до знанието на останалите съсобственици. Те трябва да бъдат манифестирани, по такъв начин, че недвусмислено да се достигне до извода, че владелецът вече не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а ги владее за себе си. Тук от изключителна значимост е времевия момент на „interversio possessionis”, защто придобивната давност започва да тече от тогава и интервалите по чл. 79 ЗС ще се изчислят по различен начин, за всеки един от съсобствениците, взависимост от това, кога спрямо него е била обективирана промяната в намерението на владелеца.

По съвсем друг начин стоят нещата с приложимостта на презумпцията на чл. 69 от ЗС при съсобственост, породена от юридическия факт на наследяване [7]. Тук съвладението се предполага още при самото откриване на наследството и презумпцията няма своето приложение. Всеки един от наследниците владее своята идеална част за себе си и е държател на идеалните части на останалите съсобственици [8]. В тази хипотеза, също е възможно преобръщане на държането във владение. Единствено тогава би било обосновано, позоваването на придобивна давност като оригинерен способ за придобиване на собственост върху чуждите наследствени дялове от вещта. Тежестта на доказване обаче лежи върху наследника и той следва да докаже действията, с които е извършил „interversio possessionis” и  е обективирал своето намерение да владее чуждите идеални части пред останалите наследници.

Изводи и заключения

От представения анализ на горепосоченото тълкувателно решение и теоретичните положения на правната наука по разискваните въпроси, можем да заключим, че презумпцията на чл. 69 от ЗС е приложима на общо основание, когато юридическия факт от който възниква дяловата съсобственост, изклюва съвладението. Ако този факт е наследяване, то съвладението се предполага от правната природа на самия наследствен институт и презумпцията следва да се счита за оборена. Общия извод от нашето изследване води до мнението, че независимо от първоначалното юридическо основание, придобивна давност въз основа на владение би имало всеки път, когато лицето успее да докаже преобръщане на своето държане във владение на идеалните части на останалите съсобственици.

Трудностите при доказването на психическите преживявания на физическите лица, често води до невъзможност за справедлив завършек на съдебния процес. Изведените в посоченото тълкувателно решение правни позиции относно владението при дялова съсобственост имат вжано практическо значение за уеднаквяване на съдебната практика. Имайки ясни граници, относно разпределението на доказателствената тежест, съдилищата по-лесно биха могли да определят, дали  “animus posidendi” е външно обективиран във всеки един конкретен случай, а от там да изведат, доводи относно качеството „владелец“ на определено лице и възможността му да се позове на придобивна давност относно чужди идеални части в режим на дялова съсобственост.

* Адвокат от САК

[1] Вж. по чл. 587 от ГПК (Обн. ДВ. бр.59 от 20 Юли 2007г. доп. ДВ. бр.15от 23 Февруари 2016г.)

[2] Обн. ДВ. бр.92 от 16 Ноември 1951г. изм. и доп. ДВ. бр.107 от 24 Декември 2014г.).

[3] Вж. във връзка с това Петров, В. и М. Марков, Вещно право, Сиби, 2014, с. 288.

[4] Вж. във връзка с това Ставру, С. Съсобственост: Правни аспекти, Сиби, 2010, с. 344.

[5] Чл. 79 от ЗС: Правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.

Ако владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в продължение на 5 години.

[6] Вж. в този смисъл е решение №4 от 20.02.2013 г. по гр. д. №418/2012 г. на ВКС и решение №1047 от 23.10.2013 г. по гр. д. №1502/2013 г. на Окръжен съд – Бургас.

[7] Вж. във връзка с това Аспарухова, К. Наследяване по закон, Сиела, 2012, с. 216.

[8] Вж. в този смисъл е решение № 239 от 29.05.1996 г. по гр. д. № 91/1996 г. на I гр. отделение на ВС.

Оставете коментар